Нашата работа не е да търсим любов, а да открием всички онези бариери, които поставяме пред идването й
Love Among the Ruins, 1873, Edward Burne-Jones (1833-1898)
Израстването не всеки път е обвързвано с приемане на това, което си мислим, че желаеме. Но то постоянно е обвързвано с нашето преобразяване в мъжа или в дамата, които имат капацитета да бъдат любящи, чисти, почтени, откровени.
Егото счита за идеална онази връзка, в която всички демонстрират своето напълно лице. Но това не е належащо, тъй като демонстрацията на мощ не всеки път е демонстрация на почтеност. Тя не всеки път е правилен израз на същинската ни същина. Ако аз се преструвам, че съм добре в някоя област, а в действителност не съм, съзнателно подлъгвам другия. Правя го единствено от боязън - боязън, че в случай че той види истината за мен, ще бъда отхвърлена.
Бог и егото имат напълно разнообразни показа за „ положителната връзка ”. За егото добра е тази връзка, в която другият се държи по този начин, както ние желаеме, и в никакъв случай не ни настава по мазолите и не визира сензитивните ни места. Но в случай че връзката има за цел да подкрепя израстването ни, тя го прави по най-различни начини; изкарва ни принудително от нашата лимитирана приемливост и некадърност да обичаме абсолютно.
Хората питат: „ Защо не мога да намеря дълбока любовна връзка? ” Въпросът е понятен, тъй като хората са самотни. Но в науката за любовта дълбоката сантиментална обич е като докторат по философия, а доста от нас още не са излезли от началното учебно заведение. Когато сме сами, егото показва нещата по този начин, като че ли цялата болежка би изчезнала, в случай че имахме другар или другарка. Но в случай че една връзка се задържи, тя ще извади на повърхността колкото може повече от нашата екзистенциална болежка. Това е част от смисъла й. Тя ще изисква цялата наша дарба за състрадание, утвърждение, освобождение, опрощаване и мъжество. Когато сме сами, сме склонни да забравяме провокациите на всяка връзка, само че си ги припомняме напълно ясно, когато сме обвързани.
Взаимоотношенията не могат да отстранят болката. Единственото нещо, което „ отстранява болката ”, е лечението на причинителите й. Не неналичието на други хора предизвиква болежка в живота ни, а това, което вършим с тях, когато ги има. Чистата обич не желае нищо друго, с изключение на мир за близък, тъй като единствено по този начин можем да бъдем в мир и естетика със себе си. Колко пъти съм си задавала въпроса: „ Какво желая повече - да има вътрешен мир или да ми се обади? ”
Чистата обич към другия е възобновяването на сърдечната непосредственост. Затова егото се опълчва против нея. То ще направи всичко по силите си, с цел да попречи да бъде претърпяна любовта в каквато и да е форма. Когато двама души се съберат посредством Бог, стените, които видимо ни разделят, изчезват. Възлюбеният към този момент не е елементарен смъртен. Изведнъж стартира да ни се коства нещо друго, освен това. И той в действителност е освен това. Никой не е нещо по-малко от идеален Божи наследник и когато се влюбим, за момент виждаме цялата истина за индивида. Хората са съвършени. Това не е плод на въображението ни.
Но лудостта се намесва бързо. С появяването на светлината егото стартира свое мощно нахлуване. Изведнъж съвършенството, което зърнахме на духовно равнище, се проектира на физическо равнище. Вместо да осъзнаем, че духовното съвършенство и физическото, материалното несъвършенство съществуват по едно и също време, ние започваме да търсим материално, физическо съвършенство. Мислим, че нечие духовно съвършенство не е задоволително. Трябва да има и съвършени облекла. Да бъде млад. Да бъде блестящ. И той престава да бъде човешко създание. Идеализираме се един различен, а когато някой не се припокрива с идеала, сме разочаровани.
Отхвърлянето на другия единствено тъй като е човешко създание, се е трансформирало в групова невроза. Хората питат: „ Кога ще се появи моята сродна душа? ” Но молитвата за подобаващия човек е безполезна, в случай че не сме подготвени да го приемем. Сродните ни души са човешки същества, напълно като нас, и минават през естествения развой на израстване. Никой в никакъв случай не е „ приключен ”. Върхът на планината постоянно е в подножието на друга и даже някой да ни срещне, когато сме „ на върха ” на нещата, има огромна възможност напълно скоро да се надигнем пред тестване. Нашата подготвеност за напредък го прави неизбежно. Ала егото не обича да гледа хора, които „ преодоляват компликации ”. Гледката не е привлекателна. Както и във всяка друга област, казусът във връзките рядко се дължи на обстоятелството, че не сме имали чудесни благоприятни условия или че не сме срещнали чудесни хора. Проблемът е, че не сме знаели по какъв начин да се възползваме оптимално от своите благоприятни условия. Любовта е на всички места към нас. Егото ни пречи да осъзнаем наличието на любовта. Идеята, че съществува съвършен човек, който още не се е появил, е най-голямата бариера.
Нашата работа не е да търсим обич, а да открием всички тези бариери, които слагаме пред идването й. Да мислим, че някъде има специфичен човек, който ще ни избави, е преграда пред чистата обич. Това е едно от най-страшните оръжия в арсенала на егото. По този метод то се пробва да ни държи настрани от любовта, въпреки да не желае ние да разберем за това. Отчаяно търсим обич, само че същото това обезсърчение ни кара да я унищожим, когато я намерим. Мисълта, че някой специфичен човек ще ни избави, ни изкушава да стоварим голямо прочувствено задължение върху оня, който ни се стори подобаващ за ролята.
Търсенето на господин Подходящ ни води до обезсърчение, тъй като няма господин Подходящ. А няма господин Подходящ, тъй като няма господин Неподходящ. Съществува оня, който е пред нас, и най-хубавите уроци би трябвало да се научат от този човек.
Ако съкровеното ви предпочитание е да имате съкровен сътрудник, Светият Дух може да ви изпрати някой, който не е оптималният съкровен сътрудник за вас, а нещо надалеч по-добро: човек, с който ви се дава опция да работите върху вашите страни, които би трябвало да бъдат излекувани, преди да сте подготвени за най-дълбока фамилиарност. Вярата в специфичната обич ни води към подценяване на всичко, което не ни се коства подобаващ материал за „ оптималната връзка ”. По този метод съм подминавала не един елмаз,
Понякога пропущаме да работим над себе си в актуалните връзки, като мислим, че „ същинският живот ” стартира едвам когато се появи той (тя). Това още веднъж е тактиката на егото - то желае да се увери, че ще търсим, без да намерим. Проблемът с връзките, които не се вземат насериозно, тъй като индивидът не ни наподобява на господин Подходящ, е следният: все някой ден господин Подходящ идва - от време на време дори се появява маскиран като господин Неподходящ - само че ние проваляме всичко, тъй като нямаме опит. Той е тук, само че ние не сме подготвени. Не сме работили над себе си. Чакали сме господин Подходящ.
Един ден ще разберем, че нищо не се случва отвън нашия разум. Начинът, по който се появява даден човек, е тясно обвързван с метода, по който избираме да му се покажем. Научих, че най-плодотворните ми връзки се дължат не на съсредоточаването върху особеностите на другия, а на решението да изиграя своята роля във връзката на допустимо най-високо равнище. Любовта е възприятие, което изисква присъединяване. В святата връзка ние играем дейна роля в основаването на подтекста, в който действието ще се разгърне най-конструктивно. Активно построяваме подобаващи условия, вместо със скръстени ръце да чакаме да забележим дали изискванията ще ни заинтересуват.
Никой не е непрекъснато превъзходен. Никой не е постоянно секси. Но любовта е решение. Изчакването да забележим дали някой е съвършен е детинско и до известна степен кара другия да се почувства по този начин, като че ли е на прослушване за роля. На подобен терен се усещаме нервни, а когато сме нервни, не сме в най-хубавата си форма. Егото търси да поддържа някой задоволително прелъстителен. Тези от нас, които са зрели и настроени за чудеса, поддържат това, хората да бъдат привлекателни. Част от работата ни върху себе си, с цел да се подготвим за дълбока връзка, е да научим по какъв начин да подкрепим другия да се изяви по най-хубавия метод. Всеки един от сътрудниците би трябвало да играе ролята на духовник в живота на другия. Те би трябвало взаимно да си оказват помощ да реализират своите вътрешни върхове.
Напоследък се шири някаква фикс идея да упрекваме събития от нашето детство за отчаянието ни през днешния ден. Онова, което егото не желае да забележим е, че болката не идва от неналичието на обич в предишното, а от отхвърли да я дадем в сегашното. Спасението може да се открие единствено в сегашното. Всеки момент имаме шанса да променим предишното и бъдещето си, като препрограмираме сегашното. Подобна позиция е осквернение за егото и ние сме безмилостно съдени поради нея. Дори да сме научили уроците по неявяване на обич от родителите си, да продължаваме да се придържаме към техните модели на държание - като им отхвърляме обичта си в този момент – надали е изходът от казуса. Безкрайното следствие на мрака не води до светлината. След избран стадий полемиката постоянно стартира да се движи в затворен кръг. Единственият път към светлината е да излезем на ярко.
Преди доста се тревожех дали ме поддържат и не обръщах задоволително внимание на това, дали аз интензивно поддържам другите. В края на краищата осъзнах, че нуждая се да оказа помощ на мъжа да се почувства повече като мъж, вместо да си изгубвам времето в терзания дали той е задоволително мъж.
Помагаме на другия да реализира своя връх, като реализираме своя личен. Израстването идва от съсредоточаването в личните ни уроци, а не в тези на другите. Прекарах години в очакване на мъжа, който ще ме накара „ да се усещам същинска жена ”. Едва когато осъзнах, че силата на моята женственост не може да ми бъде подарена от някой мъж, а единствено аз мога да я даря на себе си и на него, мъжете към мен започнаха да показват мъжествената сила, за която копнеех.
От: „ Завръщане към любовта ”, Мериън Уилямсън, изд. Аратрон
Картина: Love Among the Ruins, 1873, Edward Burne-Jones (1833-1898) - commons.wikimedia.org
